Отиде си една страст. Кралицата на morna (казах ли страст). Но сърцето и остана тук. На Земята. Обгърнало прашните улици. Стоящо до самотния човек седнал на пейка в парка, загледан в утрешния ден. В очакване на страстта - за живот, за музика, за ултимативното вдишване на новия ден, който ще му донесе поне малка част от която да се почувства там някъде в музиката на собственото си съществуване. Вярвам че хората не умират истински, не изчезват, от тях остава едно витаещо безвремие, тук около нас, навсякъде където има въздух, и частиците вечност в които се превръщат могат да циркулират необезпокоявани от материалното, докосвайки ни, така че да си спомняме за всички онези моменти в които сме били близо (емоционално, сантиментално, физически, в мислите си) един до друг. А страстта остава, понякога в по-голяма друг път в по-малка степен, докато живеем и се опитваме да се задържим тук. Сякаш и Бог има нужда от музика извираща от сърцето, и той избра Cesaria Evora да пее до него, там някъде горе в залите на вечността. Сега тя е горе и ще пее както само тя може. Господи пази душата и, и тези на всички хора които обичам, но са си отишли от тук.
